Днес си спомних какво идва след това. Спомних си изгубените си жарава… ноември, декември.
Когато бях най-подготвен за студа, той вече беше около мен. И когато бях най-подготвен за топлината, бях заседнал да го гоня.
Скръб.
Не бях вкъщи, не бях там тогава и там…
когато посещавам тези стари места, стъпвам по-нежно върху корените ни…
…имахме още толкова много да си говорим.
Но бях дете дълго време.
Знам, че ще кажеш, че това не е чак толкова лошо нещо.
Мина.
Море от мрак го последва. И това ще мине.
Аз съм син на най-бялото цвете и най-черните листа.
Аз съм изоставеният дом, търсещ изгубените си ключове.
Позволявам на светлината, която ти остави в мен, да гори свободно.
И ти благодаря.